ЕСЕ НА ТЕМА: "ИСТИНАТА ЗА СВОБОДАТА", ПЛАМЕН ДИМИТРОВ, 11 КЛАС

Без редакторска намеса публикуваме есе, изпратено от единадесетокласника Пламен Димитров от Професионална Гимназия по Хранителни Технологии и Туризъм" гр. Ямбол на тема  "Истината за свободата". 

Есето е написано за конкурса по случай 3-ти март- Национален празник на Република България, организиран от ИК за местен референдум област Ямбол. 

 

 Още за инициативата вижте ТУК.

 

"Истината е за свободата в моите очи всъщност е напълно простичка – свободни сме. Телата ни са свободни от пет века, но тъжната истина е, че умовете ни може и да не бъдат. Поне не скоро. Поне с малцината „лъвски” характери, които биха преборили обществото ни.

Думите уж са най – силното оръжие. Но кога ? Когато не ги казваме? Когато се страхуваме да ги чуем ? Или когато живеем така сякаш се намираме в книгата на Оруел и полицията на мисълта само чака да си кажем „а ние всъщност свободни ли сме”?

Патриоти сме, безспорно е. Но сме различни видове патриоти. Все пак върховата си точка общият ни патриотизъм достига на празници като Освобождението или честването на смъртта на Васил Левски. И тога имаме общи идеали, носим венци,отделяме време да благодарим и дори понякога се замисляме ще оставим ли ние на бъдещото поколение, това, което предците ни са завещали на нас. Ще оставим ли поне наполовина от тяхната вола и саможертва. От тяхната готовност да поставят родината над майка, баща, любима? Да, времената са други.

Но можеше да изградим идеалите си спрямо тях, а не да ги изкривим или изтрием напълно.

Миналото на страната ни е изпълнено с велики личности – с техните безсмъртни подвизи, завети, славни примери и огромни томове творчество. Но дали нашето достойнство не е именно там – в прашните страници на миналото ? Там където са Васил Левски, Христо Ботев, Иван Вазов, Паисий Хилендарски и редица други царе, революционери, творци, откриватели.

Нека се постараем да го върнем. Да изтупаме тоновете прах и да продължим всичко от там, където е спряло. Ако сравня миналото с часовник, ние, младите можем просто да го поправим – така сякаш никога не е спирал.

Свободата, а и робството са вкоренени в самите нас – в ума и разбиранията ни. В умовете. Робството ни започва там, където спира нашата смелост. В ХХI век робуваме не само на тези, които ни управляват. Робуваме на интернет, на материализма и съдим хората по това, което имат в джоба, а не в главата. Дори не знам прословутата поговорка „По дрехите посрещат – по ума изпращат – важи ли все още”. Обществото ни е някак болно, а и на мен ми става болно от това.

В момента е 00.33 часа – което значи – 3ти март. В социалната мрежа ще сме от патриот, по – патриот. Но нека го направим и в сърцата си, ей така тихо и тайно за самите нас, не са хората.

Повечето патриоти днес най – често са възрастни хора, които се возят в градския транспорт и развълнувано дискутират някое историческо събитие. Защото те – миналите поколения са били неподвластни на обществото, което те съди и налага нормите си, докато отрича, че го прави. Историята за бабите и дядовците ни не е просто скучен учебник от училище, а по – скоро приказка, която техните баби и дядовци са разказвали в студените зимни нощи около огъня. Историите им са нещо, което и аз бих искал да разказвам на своите внуци.

Един от любимците ми винаги ще бъде Вазов,не само заради всичко, което е сътворил, но и заради факта, че е има цели 45 000 думи в речника си – достоен за пример и подражание Българин. И ако всички нещо Вазовско у себе си , то родината би била различна. Не биха ни управлявали по този начин, а ние не бихме се примирявали като стадо овце.

Естествено очевидна е разлика между българина преди и българина сега. Нареченото от Захари Стоянов „най – българско време” е твърде далечен, за съзнанието на днешния не чак такъв родолюбец, спомен. Научени сме да се оплакваме от всичко, но не й как да го променим. Не защото предците ни не са ни дали достойни примери, а защото в нас липсват онези мотивация, сила, решителност…

Левски ни е казал - „Дела трябват, а не думи”, но ние като едни истински съвременни българи умеем само да го цитираме, не друго. Добри сме в обвиненията, клеветите и словесните атаки, но сме страхливи като деца, които се притесняват да свалят помощните гуми на колелото си. И всеки иска промяна, защото нещо не е по вкуса му, но никой не се стреми да я достигне. Живеем, критикувайки другите, докато всъщност сме по – лоши от тях. Забелязваме и най – незначителния недостатък на човека отсреща, а себе си издигаме на пиедестал. Плащаме за всичко, опитваме да купим всеки, „образоваме”се срещу определена сума, а по –късно търсим честност и се сърдим като пет – годишно, чийто балон се е спукал.

Тъжно е, когато всичките ни надежди не се събират в душата ни, а в едно билетче от Националната лотария. Тъжно е, че сме тъжни и лекарството не се продава – то сме самите ние.

Коя е България ? – България си ТИ. България съм АЗ. Накратко казано България това сме ние, механизмът на на страната, масата, която движи всичко, но успяваме ли да го направим правилно ? Все повече и повече млади хора напускат родината си, под предтекст, че самата страна не успява да осигури бъдещето им. Нима България е по – малко достойна от останалите държави в Европейското семейство? Нищо подобно, бих я определила като малко бижу или нешлифован диамант, чакащ своят нов момент на блясък. Именно тук идва и ролята на нашето поколение, на всички млади и способни жители. Може би е време управлението на страната да бъде достойно, състоящо се от хора, държащи на родината си и мислейки за нейното развитие, а не паричните облаги. Може би ние сме тези, който трябва да се погрижат за държавата, а не с лекота да я напуснат. Лесно е да смениш местожителството си, трудно и амбициозно е да предприемеш промяна в сегашното, стремейки се към по – светло и добро бъдеще.

Това, което очаква страната ни, зависи от самите нас – всички българи, нейните деца. Оглеждайки се виждаме родното- красиви планини, море, забележителности, една очарователна природа. Дали заслужава да бъде погубена или е достойна за възхищение ? България е наша, от нас зависи нейното перспективно развитие. Тя предоставя благата си на всеки един и би следвало всеки един да помисли за нейното съществуване. Всяко наследство от дедите ни си струва да бъде пренесено в бъдещето и ние сме хората, натоварени с тази задача.Вярвам, че всеки българин носи в сърцето си ослепителните гледки, красотата и величието на страната ни. Стига само да си спомним кои сме, от къде идваме , да следваме примера на предците си и съответно да открием пътя си. Веднъж докоснал се до омайните богатства на България, всеки ще бъде опиянен от нея, но познаваме ли я достатъчно или тя – родината е непозната и далечна за нас. Нека не бъдем пасивни, а вземем нещата в свои ръце. Нека покажем обичта си и със самочувствие, породено от велики предци и осигурим светло бъдеще на държавата си. България олицетворява самите нас, а как тя изглежда в очите на останалите определяме ние."