ЕСЕ НА ТЕМА: "ИСТИНАТА ЗА СВОБОДАТА" - Изабел Паскалева, 11 клас

Продължава конкурсът за есе по случай 3-ти март - Национален празник на Република България, организиран от ИК за местен референдум област Ямбол. Инициативата е за ученици от V до XII клас, като в нея могат да вземат участие ученици от област Ямбол. 

Без редакторска намеса публикуваме есе, изпратено от единадесетокласничката Изабел Пламенова Паскалева, ПМГ „Атанас Радев“ гр. Ямбол на тема  "Истината за свободата". Информация за конкурса вижте ТУК.

 

 

 

 

ИСТИНАТА ЗА СВОБОДАТА

 

 

Свобода. Преследвана. Търсена. Желана. Изстрадана. Свобода, равняваща се на стотици окървавени тела и множество сълзи. Свобода, намерила своето място в битието на българина единствено след множество страдания и саможертви. „Нова България“, както Вазов я нарича, е пространството на свободата, на спечелената битка и радостта от победата. Истината обаче сякаш се отдалечава от идеалната картина, която българина векове наред си визуализира. А години след мрачните дни на следосвобожденската действителност, все така си задаваме въпроса „Де е българското?“. Това ли е България? Еманципирана, модерна, независима? Свободна?

Дядо-Йоцовият въпрос отеква из красотите на Балкана. Отеква обаче и във времето. „Де е българското?“, пита старецът, питат и „нашите“, понякога питат дори и „чуждите”. Отговорът е сигурен. То е било и ще бъде. То води своето начало много преди нас. Славната ни история е именно началото, основата на българското. На онова, което ни дава правото да се наречем българи. Самосъзнанието за величието на родината е движещата сила на поколенията. Поколенията на един народ, преминал през какво ли не, за да се нарече днес свободен.

Истината за свободата се крие векове назад във времето. Всеки уважаващ себе си българин е наясно с историята на страната си, с вековете издевателства, с мъките и желанието за свобода на всяка цена. Тя обаче така трудно спечелена и изстрадана, в последствие сякаш бива недооценена. Още първите години след Освобождението идва време на упаднали ценности, низости и погубени нрави. Свободата сякаш не променя нищо. Битието на българина остава все така сиво и еднообразно. Прекрасната картина на свободата не намира своето място в дните на доскорошния роб. Човекът, сляп за „българското“. Това е свидетелство за огромното значение на самосъзнанието на човек. Защото българското не е просто на думи. То е в сърцето и в душата. Българското е в гордостта от славните дни, в умението да пазиш спомена за миналото и да го почиташ, в преклонението пред красотата на родината, в сълзите на българите, далеч от майчината земя. 

Свободата днес привидно не е свободата от онова време. Но тя е колкото променливо спрямо времето и пространството понятие, толкова и нещо сигурно и истинско, неотменима част от човешкото съзнание. Именно мисълта за свободата и неугасващият блян за свободна България са онова, което я прави такава. Огромната жертвоготовност и сила на духа на българите от онова време е това, което днес ни дава правото да се наречем българи.

 Но истината за свободата е, че неимоверните усилия за нейното достигане биха били напразни, ако тя не бъде ценена и пазена. Без значение, че ние, нашите съвременници, както и поколения назад, живеем свободно, всеки със своите права и задължения, всеки човек вижда по свой собствен начин свободата.  Тя е лична и изключително ценна. Тя трябва да бъде пазена от всеки един поотделно, за да бъдем силни свободни заедно.  

Новата, модерната, свободната България такава ли е всъщност? Свободни ли сме в общество на изградени стереотипи, съдещи и неразбиращи хора? Свободни ли сме, когато животът ни зависи от другите, от парите, от властта? Това е въпрос единственото на нашето самосъзнание, на нашите действия и проекция за бъдещето. Да, България днес няма онази сила, с която е разполагала в миналото. Има обаче своят народ. А народът разполага с най- силното оръжие- съзнанието за българското. Онова силно чувство, онова състояние на духа, което ни кара да се замислим за миналото, за свободата, за днес и за утре. За да бъдем по- силни, по-добри и по- сплотени. В името на един общ идеал- България. И както най-великият национален герой казва „Времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме.“ Левски сам казва, че неговата кончина не е краят на пътя, който българинът трябва да извърви до свободата. Тя е нещо, което човек цял живот преследва и ревностно пази. Неизменно върви със силата на духа, непреклонността и саможертвеността на българина. А да си българин е титла. Орисия да носиш България в сърцето. Да носиш българското и да го пазиш.

  Защото българското е символ на свободата. То не е на географската карта. Не е в политиката на страната. Не е и в новините за случващото се в родината. Българското е в сърцата. В душата на народа. Големият народ на малката България.