Героите на Съединението

Стотици са знайните и незнайни герои на Българското Съединение на 6 септември 1885 година. Някои завинаги остават в Пантеона на българското Възраждане, съдбата на други е противоречива и трагична. Но всички ние, гражданите на съвременна България, която е резултат и на тяхното дело, им дължим почит и уважение. По-долу съвсем накратко съм разгледал съдбите на някои от героите на Съединението.
 

Ще започна с княз Александър Батенберг (1857-1893), управлявал Княжество България в продължение на седем години от 1879 до 1886 година, когато абдикира. Храбър участник в Руско-турската война (1878-1879) в отряд под командването на генерал Йосиф Гурко и после в Българо-сръбската война (1885), вече като върховен командир на българската войска. Награден с руския Георгиевски кръст. Прокламира и поддържа Съединението. Умира само на 36 години в резултат на неуспешна операция, след като под натиск, включително от руския император, напуска българския престол. Неговият наследник на българския трон княз Фердинанд Сакскобургготски (1861-1948) няма отношение пряко към Съединението, но участва активно в обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 година във Велико Търново. Тези две събития: Съединението и Обявяването на независимостта на България, са неразривно свързани.

 

Майор Данаил Николаев (1852-1942) е роден в Русия, където през 1875 година завършва като юнкер военното училище в Одеса. Отличава се в Руско-турската война (1878-1879) в боевете при Шипка и Шейново. Ръководи милицията на Източна Румелия по време на Съединението на 5 и 6 септември 1885 година и осигурява почти безкръвното му протичане. Той е участник също в Сръбско-турската (1875-1877) и Българо-сръбската (1885) войни. Военен министър на България и строител на българската армия, известен с прозвището „Патриарх на българската войска”. Носител на най-високото българско военно звание „Генерал от пехотата”, връчено му от цар Фердинанд през 1909 година. През 1936 година е награден с най-високото българско военно отличие „Св. Равноапостоли Кирил и Методий”. През 1937 година става кръстник на престолонаследника княз Симеон Търновски, станал впоследствие премиер на Република България (2001-2005). Лична трагедия го спохожда през 1925 година, когато при комунистическия атентат в църквата „Св. Неделя” загива единственият му син подполковник Никола Николаев. Генералът от пехотата Данаил Николаев доживява до дълбока старост, като за малко не достига 90-годишна възраст. Днес един от големите столични булеварди носи неговото име.

 

Петко Каравелов (1843-1903) е четири пъти премиер и регент на Царство България през периода от 1880 до 1902 година, включително от 1884 до 1886 година, когато се извършва Съединението. В началото Каравелов се колебае по отношение на Съединението защото от своята камбанария добре вижда възможните трудности и проблеми пред България. Скоро обаче възторжено подкрепя народното дело. През 1892 година е осъден на пет години затвор за участие в опит за убийство на министър-председателя Стефан Стамболов, но след две години е амнистиран. За него се твърди, че не е взел и една стотинка народна пара по нечестен начин през целия си живот.

 

Стефан Стамболов (1854-1895) е министър-председател от 1887 до 1894 година. Стамболов е забележителен български революционер, държавник, журналист и поет. По време на Съединението е председател на Народното събрание на княжество България. Участва в подготовката на Съединението и след обявяването му възторжено го подкрепя. Съставя прокламацията, с която на 8 септември 1885 година княз Александър Батенберг приема Съединението и го подкрепя.  Безкомпромисното му управление включва и безспорни нарушения на човешките права, разбирани дори в тогавашния доста по-тесен формат. След падането му от власт и заговор срещу живота му Стефан Стамболов е убит през 1895 година насред София.

 

Захари Стоянов (1850-1889) живее само 39 години, но се утвърждава като един от най-известните български революционери, публицисти и политици. Участва в Старозагорското (1875) и Априлското (1876) въстания, като през последното е член на Хвърковатата чета на Георги Бенковски. Оглавява Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК), който организира Съединението. Председател е на Народното събрание на княжество България от 1888 година до смъртта си. Автор на библията на Българската революция „Записки по българските въстания”.

 

Капитан Райчо Николов (1840-1885) е български опълченец (командир на рота от Опълчението) и военен деец. Участва също в Сръбско-турската война (1876-1878). По време на Кримската война (1853-1856), макар и дете, работи за руснаците, за което е награден с медал. Произведен е дворянин. Автор на първия български Военен устав (1877). На 6 септември 1885 година е застрелян по нелеп начин от един пощенски началник и така става най-известната жертва по време на тези събития. Освен него има данни за още петима загинали участници от Чирпан по време на Съединението.

 

Майор Коста Паница (1857-1890) има трагична съдба. Той е участник в Сръбско-турската (1976-1878), Руско-турската (1878-1879) и Българо-сръбската (1885) войни, опълченец и съратник на Стефан Стамболов и Захари Стоянов от периода на Съединението. Паница е деец на Македоно-одринското революционно движение и един от строителите на новата българска войска. През бурните времена на 1885-1887 година е заедно с княз Александър Батенберг и Стефан Стамболов срещу опитите властта да бъде свалена чрез военен преврат от проруски настроени български офицери. Така през 1886 година той - заедно със Стамболов, участва в потушаването на бунта на група офицери срещу властта и в репресиите срещу политици като Петко Каравелов. Обаче скоро след абдикацията на Батенберг се опълчва на новия управляващ тандем в лицето на княз Фердинанд Сакскобурготски и на премиера Стефан Стамболов. Двамата със Стамболов, някога близки приятели, стават смъртни врагове. През 1890 година Паница организира заговор за сваляне и убийство на княза и на премиера. Заговорниците са разкрити и осъдени, като на смърт чрез разстрел е осъден единствено Паница. След неуспешно обжалване присъдата му е изпълнена в София на 16 юни 1890 година, когато той е само на 33 години.