За ямболския принос в Руско-турската, освободителна за България, война

На 20 август 1877 г. началникът на полевия щаб на действащата руска армия генерал Непокойчицкий дава разрешение на Жельо Христов Чернев (дядо Жельо войвода) за създаване на българска чета под негово командване, припомня календарът на Регионален исторически музей-Ямбол.

Дядо Жельо Войвода е един от най-известните възрожденци от нашия край. Роден е на 29 юни 1828 година в Ямбол. През 1831 година семейството се премества в с. Карапча (днешно с. Маломир).

Според легендата един ден, когато той и неговата сестра работят на полето край близкото село, двама турски войници, яздещи коне, ги забелязват и решават де се отбият до кладенеца под едно дърво в близост до тях. Сядайки под дървото, единият турчин се обръща към сестрата на Желю с думите: „Гяурке, вземи кофата и ела да ни напоиш!“ Наливайки вода в устата на единия, тя разлива тежката кофа и го намокря по гърдите. Той мигновено се ядосва и прави опит да я изнасили. Желю действа инстинктивно и в този момент с помощта на сърп, с който е работил на полето, отрязва главите на двамата турци.

Това става причина той да бъде гонен, издирван и да потърси убежище в хайдушките чети.

През 1858 г. е хайдутин в четата на Димитър Калъчлията. В 1867 г. е помощник на войводата Панайот Хитов, където знаменосец е Васил Левски. По време на Априлското въстание Жельо войвода е в Браила, откъдето заминава за Сърбия. Там Панайот Хитов, главен войвода на българските чети, отново го определя за свой помощник-войвода. Жельо Христов е упълномощен да събира доброволци в Сърбия, Румъния, Русия и България.

По време на Руско-турската война води доброволческа чета от 300 четници, която действа в района на Котел (Еленски балкан). През зимата на 1878 г. участва в прочистването на Източна Стара планина от башибозушки банди.

В края на 1877 г. четата на Жельо войвода се обединява с четата на Панайот Хитов и наброява около 1000 души.

Под ръководството на двамата войводи четниците действуват в Еленския и Котленския Балкан, където ги заварва вестта за сключването на Санстефанския мирен договор.

През 1885 г. дядо Жельо участвува в Сръбско-българската война.

За участието си в Освободителната руско-турска и Сръбско-българската война е награден с кръст за храброст и сребърен медал.

В Националния военноисторически музей се съхранява знамето на доброволческата чета на Желю войвода. Върху знамето на четата е избродирана датата на нейното създаване „1877 авг, 20“. Разположението на цветовете му са като тези на знамето на Стилияна Параскевова (дъщерята на ямболеца Иван Параскевов, ушила първообраза на националния ни трикольор). Състои се от три хоризонтални ивици – бяла, зелена и червена, като външната му страна е изрязана зигзагообразно. В средата върху зелената ивица е апликиран кръст от вълнен плат, раменете на който завършват с троен овал. Под кръста, от лицевата част е извезан с бели конци текстът: „За славянска Свобода“.

След войната бойната светиня остава при войводата до смъртта му през 1893 г., а скоро след това неговата вдовица го предава в Народния музей в София. Днес това е единственото запазено знаме на българска доброволческа чета от Руско-турската освободителна война.