Най-голямата и неприятна за България изненада е руското неодобрение на Съединението

… Идеята за обединение е жива във всички български земи. През 1880 г. тя се подема от т.нар. македонски комитети, създадени в София, Варна, Русе. Водеща при тях, както личи и от наименованието им, е тревогата за съдбата на българите в Македония. През 1885 г. нещата се променят в благоприятна посока, но само във вътрешнополитически план. Но нито една велика сила не е заинтересувана от някаква значителна промяна в положението на Балканите. Независимо от това българските националреволюционери от предосвобожденския период решават, че времето за изчакване е изтекло.
Захари Стоянов, апостол от Априлското въстание, създава през февруари 1885 г. в Пловдив Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). Основната задача и на този комитет (както и на всички останали) е да подготви освобождението на македонските земи, а след това да се погрижи за обединението на Източна Румелия с Княжество България. Но оценката на ситуацията в средата на 1885 г. кара БТЦРК на заседанието си на 25 юли в с. Дермен дере (дн. Първенец) да изостави първата цел като нереалистична и да съсредоточи усилията си върху втората. Движението за обединение не получава подкрепата на управляващите нито в Княжество България, нито в Източна Румелия, които се съобразяват с руските съвети за умереност. Въпреки това Захари Стоянов започва организационна и пропагандна подготовка за Съединението, като впряга в тази задача собственото си остро и талантливо перо и пловдивския вестник “Борба”. Към организацията се привличат много източнорумелийски офицери като майор Данаил Николаев, Райчо Николов, Сава Муткуров, а накрая съгласие актът да се извърши под неговия скиптър дава и българският княз Александър I Батенберг.
Началото на съединистката акция се предвижда за средата на септември 1885 г., но спонтанните вълнения я ускоряват. Още на 5 септември бунтовнически чети завземат някои селища. На 6 септември 1885 г. в Пловдив войската обсажда конака и арестува главния управител Г. Кръстевич. С възгласи “Ура! Долу Румелия! Да живее Съединението! Да живее княз Александър!” се обявява Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Съставя се временно правителство, което официално кани княз Александър I да признае Съединението. Той го прави с Манифест в Търново на 8 септември. Радостта е всеобща. Така без особени проблеми и кръвопролития се извършва обединението на двете основни части от българските земи. Това прави България най-голямата балканска християнска държава с площ от 96 345 кв. км и население от 3 150 000 д. Актът на Съединението е осъществен, но утвърждаването му тепърва предстои, тъй като тази българска акция променя баланса на силите на Балканите.
Българите се опасяват от реакцията на Османската империя на Съединението, затова съсредоточават войски на новата южна българска граница. Но проблемите идват от други държави. Съединението нарушава Берлинския договор, а извършилите го националреволюционери не са осигурили външна подкрепа за този акт. Великите сили наблюдават Балканите особено внимателно и всяка промяна тук раздвижва дипломатическите кръгове в големия “европейски концерт”.
Отношението на Великите сили към Съединението е еднозначно – отрицателно. Най-голямата и неприятна за България изненада е руското неодобрение, последвано от царската заповед да се изтеглят руските офицери на българска служба. Русия предлага проблемът, породен от Съединението, да се обсъди на конференция на великите сили в Цариград. Тя получава подкрепата на Франция, Германия, Австро-Унгария. Неочакваната руска реакция се дължи на убеждението на новия руски император Александър III, че българският княз Александър I е проводник на западното влияние в България. Позицията на Русия е: “Съединение – да, но без Батенберг”. Руската позиция е тежък удар за съединистите, но има и положителна последица за българите – съединистката акция получава подкрепата на Англия. Британските дипломати виждат благоприятна възможност да подронят руското влияние в България и се възползват от нея.
Патриотизмът на българите се оказва по-силен от русофилските настроения – всеобщо е желанието да се защити Съединението. Макар да е русофил, министър-председателят на Княжество България Петко Каравелов обявява: “Веднъж фактът станал, трябва да се вземат всички мерки, за да се опази положението.”
Пряко засегнати от българското Съединение заради “нарушеното балканско равновесие” са останалите балкански държави. Обединена България може да стане водеща сила, с което трудно могат да се примирят Гърция и Сърбия. Те поставят условия – или да се ликвидира Съединението, или да получат териториални компенсации в европейската част на Турция. Балканските противоречия са нов мотив за свикване в Цариград на 24 октомври 1885 г. на конференция на Великите сили.
Сърбия на крал Милан Обренович не иска да чака решенията на конференцията, а решава да се възползва от обърканото положение на България и да вземе с оръжие това, което иска. На 2 ноември Сърбия обявява война на България и войските й настъпват срещу София. Българите са напълно неподготвени за война на запад – войските са разположени на юг срещу Османската империя. Делото на Съединението е застрашено. Наблюдателите предричат бързо поражение на българите, които остават след изтеглянето на руските офицери от България и без опитни военни кадри.
Но когато изходът от войната изглежда предрешен, става нещо невероятно. Голямата опасност предизвиква небивал патриотичен подем –организират се доброволчески отряди, които включват също бежанци от Македония и ученици от горните класове. Българските гранични войски се съпротивляват отчаяно на сръбското настъпление, а главното командване решава решителното сражение да стане недалеч от София при височините на Сливница, докато пристигнат свежите български части от южната граница. Тридневните сражения (5-7 ноември) при височините Мека цръв, Три уши, Гургулят и Комшица са решителни. Сръбските войски са разбити и отстъпват. Българските войници от южната граница осъществяват невероятен марш и успяват да се включат в сраженията. На 10 ноември българите превземат Драгоман, после Пирот и продължават настъплението си. Маршът им е спрян едва след като Австро-Унгария обявява, че ще се намеси. Благодарение на патриотичния подем, героизма на българските войници и ентусиазма на цялото население България извоюва неочаквана победа във “войната на капитаните (българските) срещу генералите (сръбските)”, както е наречена Сръбско-българската война на Запад. На 19 февруари 1886 г. в Букурещ се подписва мирен договор, който възстановява положението отпреди войната. (Документ № 4) Българската цел в тази война е дипломатическото признаване на Съединението.

Съединението става реалност и в международните отношения

Източник: http://212.39.92.39/e/prosveta/istoria_11/38.html