Руско-турска освободителна война, Освобождението на България от турско робство и още нещо

Всяка нация си има своя ден, в който подчертава себе си.

Това е денят, представящ най-пълнокръвно онези опори на общността, които поддържат усещането й за идентитет и самочувствието й да се съизмерва с другите.

 

Този ден не може да бъде налаган със закон и пребъдването му в историята не зависи от организирани и подредени манифестации. Големите дати за един народ са в паметта на кръвта му. Неизменно и именно там са спомените за събития и личности, които следващите поколения не са преживели и не познават, но ПОМНЯТ.

 

И ги празнуват – дълбоко в сърцето си…

 

Огромна част от историята на България и на българите, такава, каквато е според действителните събития, а не според пропагандните ходове и манипулативни преиначавания, продължава да е НЕнаписана. Много събития и личности все още са в оковите на наследени от миналото политически прочит и слугинажно отношение към чужди държави. Историята на Санстефанското мирно споразумение и личностите, които са ратували ЗА БЪЛГАРИЯ, са част от тях. Общността, нацията, все още очаква сред така наречения „научен елит” да се появят РОДОЛЮБИВИ историци, които да извадят фактите и цялата истина за това събитие в Българската история.

 

Ала е ясно – за да го направят, те, историците, ще трябва дазапочнат изваждането на потулените истини за далеч по-стари събития и процеси в историята на България и на българите…

 

Неслучайно за начало на Възраждането в България се счита годината 1762. Балканските народи по това време вече са развели знамената си за независимост, подчертавайки всеки за себе си, че е „изконно величав”, „изконно християнски” и всъщност „изконно балкански”. Те претендират за територии и свобода, базирайки се най-вече върху Историята си. Българите изобщо не се и споменават като народ в техните "исторически" писания за население на Балканите, за потомци на славяните и прочее. Изненадващо точно тогава и редом до тях се появява една друга "История". „История славяноБЪЛГАРСКА", написана от Хилендарския монах Паисий - малка  по обем книжица, която обаче има голямата роля категорично да подчертае правото на  на територия и свобода на още един народ и още една държава - българите и България. ...

Съвременници описват, че между атонските монаси, сред които живее и Паисий е имало българи, сърби, гърци и руси. Сред тях нерядко избухвали разгорещени спорове на теми, свързани снарод, история и величие. Гръцките и сръбски монаси например често се подигравали на българските, че нямат род и история, че са пришълци-варвари, които са получили Християнството и културата си наготово от гърците... Сред най-силните доводи на опонентите на Паисий и на другите български монаси бил и фактът, че по това време Вселенската патриаршия (доминирана винаги от гърци) не признавала българите за отделен народ, а го е наричала “румелийски” (което се възприема и от Османската империя)…

Точно това е и мотивацията за Хилендарския монах да напише своята  „История СлавяноБЪЛГАРСКА”. Това не е просто История-описание на славното минало на българите. Това е история-опровержение на лъжите за България и за българите…

 

В Русия, работи Киприян, последовател и възпитаник на Търновската школа. Киприян взима участие в съставянето на Московския летописен свод, известни са и два негови преписа – служебник и требник, които са свързани с преводната дейност на Евтимий. Оригинална е творбата му житие на митрополит Петър. Григорий Цамблак продължава започнатото в Русия от Каприян. Той пише „Надгробно слово за Киприян“, където разкрива близостта между българи и руси. Като митрополит в Киев, взима дейно участие в църковния живот, пише нови празнични слова, похвални слова за учителя си Евтимий Търновски, като по този начин издига авторитета му в Русия.

 

Първите 50 години от падането на България под турско робство са били най-кървавите и българите са дали най-много жертви.

Тази героична саможертва на българите спасява Европа за втори път след Тервел от арабите, сега от опасността да попадне под турска власт, тъй като турците са задържани дълго време на Балканския полуостров.

По време на турското робство българите вдигат 14 големи въстания и участват в над 50 похода на християнски държави, за които знаем твърде малко и историците и министерството ни остават в голямо задължение:

Походът на воеводата Стефан Елеазар в 1402 г.; въстанието на Шишмановци в 1405 г.; въстанията на богомилите в 1413 г.; походите на Владислав III Варненски в 1443-1444 г.; походите на Георги Кастриот (Скендер бег) 1443-1467 г. ;въстанието в Прилепско в 1564 г.; въстанието на войниганите в Панагюрище 1575 г.; Търновското въстание в 1595 г.; бунтът на поп Мартин в Русенско 1637 г.; Търновското въстание в 1686 г.; Чипровското въстание в 1688 г.; Марино въстание в Търново през 1700 г.; участие в Австро-турската война от 1737 г.; гръцко-българската завера в 1821 г.; Знеполското въстание в 1830 г.; Берковското въстание в 1835 г.; Върбановото въстание в 1837 г.; Пиротското въстание в 1838 г.

Руско-турските войни водени през 17, 18 и 19 век, са общо 14, а времето, което обхващат, е 349 години.

Най-постоянната и масова форма на национална борба е хайдутството.

Бертрандон де ла Брокиер в 1433 г. пише, че Ихтиманските възвишения били свърталище на хайдути и там турците се чувствали много несигурно. След края на похода под предводителството на Янош Хуняди и Владислав Варненчик, завършил трагично в битката при Варна в 1444 г. и след превземането на Константинопол (1454 г.),хайдутското движение се засилва. По това време се съобщава за заловения в София от турската войска водена лично от султана на войводата Радич. Припискате е лаконична: „1454 година султан Мехмед II плени Радич, български войвода в София.

Хайдутите били организирани в дружини от 5,6 до 100, и рядко над 200 души. Тактиката е на неочаквани нападения срещу турски чиновници, еничари, спахии и други насилници на християните. Хайдутите нападали войнишки части, които пренасяли „хазната“, градски чаршии, малки военни гарнизони, търговски кервани.

Особено интересна е 1594 г, когато Баба Новак и Дели Марко с 800 конни хайдути и местни сили обсаждат Видин и Свищов, превземат крепостите Никопол и на запад Кладово при по-следващият им рейд в 1596 са превзет и Плевен, Враца и Мездра.

 

През средата на XIX в. българското хайдушко движение прераства в организирана революционна борба.

Най-известния български хайдутин от началото на 19 век е хайдут Велко, който през 1807 г. громи кърджалиите. Благодарение на изградената хайдушка организация от Велко по Църна река, Тимошко е присъединено към Княжество Сърбия през 1833 г. в изпълнение на Одринския мирен договор от 1829 г. Още при избухването на Първото сръбско въстание хайдушки чети, като тази на Хайдут Велко, вземат активно участие в сраженията в Белград.

Български хайдушки чети участват активно в Гръцката война за независимост, когато редица български хайдути участват на страната на гърците с четите си. Сред тях са Хаджи Христо Българин, Ангел Гацо, Индже войвода.

След Руско-турската война (1828-1829), броят на хайдутите продължава да се увеличава като район на действие са България, Румелия и Македония и навсякъде, където живеят българи.

 

В средата на XIX век, умереното течение, което предлага чрез легални средства и реформи България постепенно да извоюва политическата си автономия.

Революционното течение предлага всеобщо въоръжено въстание, което да доведе до политическото решаване на българския въпрос. Този радикален подход предполага борби и неизбежни кръвопролития.

Левски, Ботев, Раковски, всички апостоли и хиляди знайни и незнайни герои избират втория път и в резултат на саможертвата и героизма им, през 1876 г. избухва Априлското въстание. То е удавено в кръв, но постига своя политически ефект. С цената на 30 хиляди жертви българите фокусират вниманието на света върху проблема за тяхната независимост.

Това дава повод на Русия,(който отдавна търси),активно да се намеси в решаването на Източния въпрос.

Руската дипломация започва активни действия. В резултат на това в края на 1876 и началото на 1877 г. се свиква Цариградската конференция и се подписва Лондонския протокол, чиито решения османската империя категорично отхвърля.

 

„Изходът от Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе съдбата на балканските християни в жертва“ пише военния министър на Русия Милютин в специална докладна записка до цар Александър ІІ.

 

След бурни дебати в коронния съвет при царя, на 12 април 1877 г. мотивите на Милютин са приети. Войната започва.

 

За осем месеца руските войски освобождават цяла България и стигат до Константинопол. На паметната за всички българи дата 3 март в Сан Стефано, разположено на 12 км от Истанбул е подписан мирният договор между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора от една страна и Османската империя от друга.

 

От точка 6 до точка 11 в този договор се разглеждат решенията, свързани с българския въпрос. България трябва да бъде трибутарно княжество.

 

Тя трябва да има управител християнин и местна войска. Границите й се покриват с границите на българската екзархия, и са утвърдени със султанския ферман от 1870 г., когато получаваме църковната си независимост. Тези граници включват Северна България ,без Северна Добруджа, която се дава на Румъния, цяла Тракия, без района на Гюмюржина и Одрин и Македония, без Солун и Халкидическия полуостров.

 

Ядрото на бъдещото опълчение, т. нар. “Пеши конвой на главнокомандващия” се формира главно от оцелелите български доброволци от Сръбско-Турската война, оцелелите по чудо от турския ятаган, глада и черкезките куршуми 28 ботеви четници и оцелелите от другите чети в България, които са емигрирали в Сърбия и Влашко. Почти всички българи на руска военна служба подават оставки и постъпват в българското опълчение. Сред многобройните имена в българското опълчение се открояват образите на брата на Васил Левски – Петър Кунчев, ранен в крака при боя на Шипка и лекуван след това в украинския град Харков; Димитър Багрянов, чийто внук по-късно е бъдещият премиер-министър на България Иван Багрянов; името на Кирил Ботев, брат на поета и революционер Христо Ботев, който по-късно след Освобождението остава да служи в армията, достига до чин генерал-лейтенант и участва във войните за национално обединение на България.

Опълченците и руските войски от 7-хилядния отряд на генерал Столетов заемат позиция на Шипченския проход и връх “Св. Никола”, където се разгарят най-жестоките боеве по време на войната на 21, 22 и 23 август 1877 г.

 

Началникът на българското опълчение генерал Столетов дава ласкава оценка за морално-боевите качества на опълченците и представя мнозина от тях за награда пред руското командване.

След неистови юруши на Сюлеймановите орди, които се разбиват в гранитната стена на руско-българската отбрана, Шипка е спасена и оттам и изхода на войната е определен. Плевен пада след жестока обсада и три неуспешни руски атаки.

 

 През суровата зима на 1877-1878 г. телеграфът постоянно донася в главната руска квартира, въпреки нечуваните зимни върхушки, въпреки непрестанните опити на турците да превземат прохода: “На Шипка всичко е спокойно”.

 

С подписването на Санстефанския мир Русия постига целта, която си поставя с войната. Трудна и рискована, но все пак победоносна, войната от 1877-1878 е увенчана със Санстефански мир от Трети март.

 

Русия дава предостатъчно категорични доказателства на българите за добрата си воля и това се приема с възторг и дълбока, искрена благодарност към Освободителката.

 

Ревизията на договора от Берлинския конгрес става след намесата на западните Велики сили и руските врагове — Англия и Австро-Унгария.