“Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...”

Днес всички българи прекланят глава пред подвига на Христо Ботев и неговата чета.
Точно преди 135 години вражески куршум застига един от най-големите ни национални герои. Във Врачанския балкан Ботев, заедно със своите четници, за последен път се сражава за родината си, последни мигове от зверски потушеното Априлско въстание.
Революционерът осъзнава обречеността на априлци, но умира с мисълта, че гърмежът на пушките, писъците на децата и воплите на умиращите най- накрая ще стреснат Европа. И тя ще обърне поглед на изток към „сичките краища на паяжината", където е „тихо и мирно".

Роденият през 1847 г. в семейството на обществения деец и даскал Ботьо Петков, Христо Ботев, прокарва ярка следа в историята на България не само с революционната си дейност, но и с литературното наследство, което ни оставя.

Първоначално започва да учи в Карлово, но по-късно се завръща в родния си град Калофер, където продължава учението си под ръководството на своя баща.

Първите си поетични опити Ботев прави, след като заминава за Одеса, където е частен ученик във Втора одеска гимназия. Само две години по-късно той е изключен поради липсата на интерес към учебната програма, но именно тогава се заражда любовта му към книгите и Ботев свързва още по-силно идеите си с руските революционни следи.

След като прекарва известно време като емигрант в Румъния, Ботев се завръща у дома и започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци.

Неуморимият му дух, желанието за свобода и справедливост личат ясно в цялото му творчество, което намира място в родната преса още от 1876 г., когато П.Р. Славейков публикува стихотворението "Майце си" във вестник "Гайда". Активната си дейност като журналист Ботев започва, когато решава да издава вестник "Знаме", който се явява орган на революционната партия.

През май 1876 г., след като научава новината за Априлското въстание, воден от любовта си към България и вярата в светлото й бъдеще, Ботев решава да организира чета и става неин войвода.

Като национален революционер Ботев се явява продължител на делото на Левски, с когото често преплитат пътищата си.

Качва се на кораба "Радецки" от Гюргево заедно с част от четата. На 17 май заставя капитана да спре на българския бряг. Само три дни по-късно, на 20 май, по нов стил 2 юни, Ботев участва в последния си бой, при който е пронизан от куршум и намира смъртта си.
Всяка година на 2 юни в 12.00 часа сирените в цялата страна в продължение на три минути оповестяват отдаването на почит към паметта на загиналите. През 1948 г. е даден първият сигнал за едноминутно мълчание в цялата страна.
За първи път 2 юни се отбелязва през 1884 г., но само във Враца и Пловдив. Официален ден е от 1901 г., когато на тържествата на връх Вола присъстват живи ботеви четници.
От 1953 г. до 1988 г. се чества като Ден на Ботев и на загиналите в борбата против турското робство, капитализма и фашизма и в Отечествената война, от 1988 г. до 1990 г. като Ден на Ботев и на загиналите за национално и социално освобождение на България, от 1991 г. до 1993 г. като Ден на Ботев и на загиналите за свободата на България.

Денят на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България е обявен с решение на Министерския съвет от 31 май 1993 г.