Освобождението на България не се определя от края на една война. То е било воля и цел на българите.

Всяка нация си има своя ден, в който подчертава себе си.

Това е денят, представящ най-пълнокръвно онези опори

 на общността, които поддържат усещането й за идентитет и самочувствието й да се съизмерва с другите.

Този ден, не може да бъде налаган със закон и поддържан с подредени манифестации. Защото големите дати за един народ са в паметта на кръвта му. Неизменно и именно там са спомените за събития и личности, които следващите поколения не са преживели и не познават, но ПОМНЯТ.
И ги празнуват – дълбоко в сърцето си…

Огромна част от историята на България и на българите, такава, каквато е според действителните събития, а не според пропагандните ходове и манипулативни преиначавания, продължава да е НЕнаписана. Много събития и личности все още са в оковите на политическия и угоднически на чужди държави прочит. Историята на Санстефанското мирно споразумение и личностите, които са ратували ЗА БЪЛГАРИЯ, са част от тях. Общността, нацията, все още очаква сред така наречения „научен елит” да се появят РОДОЛЮБИВИ историци, които да извадят фактите и цялата истина за това събитие в Българската история.

Ала е ясно – за да го направят, те, историците, ще трябва да започнат изваждането на потулените истини за далеч по-стари събития и процеси в историята на България и на българите…

Не случайно за начало на Възраждането в България се счита годината 1762. Пред балканските народи, претендиращи за „изконно величави”, „изконно християнски” и всъщност за „изконно балкански”, изведнъж се появява „История славянобългарска" /или "История славно българска" - вж. в линка под черта/, написана от Хилендарския монах Паисий. Тези балкански народи вече са развели знамената за независимост и претендират за територии и свобода, базирайки се най-вече върху Историята си.

Съвременници описват, че между атонските монаси, сред които живее и Паисий е имало българи, сърби, гърци и руси. Сред тях нерядко избухвали разгорещени спорове на теми, свързани с народ, история и величие. Гръцките и сръбски монаси например често се подигравали на българските, че нямат род и история, че са пришълци-варвари, които са получили Християнството и културата си наготово от гърците... Сред най-силните доводи на опонентите на Паисий и на другите български монаси бил и фактът, че по това време Вселенската патриаршия /доминирана винаги от гърци/ не признавала българите за отделен народ, а го е наричала “румелийски” /което се възприема и от Османската империя/…
  Точно това е и мотивацията за Хилендарския монах да напише своята книжица „История Славно Българска”. Това НЕ Е История-описание на славното минало на българите. Това Е ИСТОРИЯ-ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА ЛЪЖИТЕ за България и за българите…

На този народ тепърва му предстоят нелеки битки – за възстановяване на Българското богослужение, за основаване на Българско училище и за освобождение на Българската държава. Но в началото на тази всеизвестна етапност на Българското Възраждане, стои и друга, не по-малко значима и трудна за постигане цел – НАРЕЖДАНЕТО НА БЪЛГАРИТЕ ДО ДРУГИТЕ НАРОДИ! За целта е било нужно да се измине нелекият път към категорично себедоказване и национална еманципация.
По този път е преминал не един народ. И винаги едно от първите му оръжия е била историята /сведенията за произхода му/. Припомнянето на древното и героично минало най-бързо могат да отключат у потомците на един народ закономерния рефлекс за надмогване, за подчертаване на равнопоставеност, своеобразие и уникалност спрямо останалите. Именно Историята е точната аргументация за достойното самоопределяне, а оттам и за свещеното право на Бог и на Свобода…

Освобождението на българите и възстановяването на България НЕ Е само завършекът на една война между двете империи Русия и Турция. Освобождението на българите и на България е било ВОЛЯ И ЦЕЛ на БЪЛГАРИТЕ! И историята пази многобройни свидетелства за това – от Паисий до опълченците на Шипка.

Паметта на кръвта ни също…

Затова днес имаме нужда от родолюбиви историци и родолюбива държавна политика. Възстановяване на истината за Историята на България и на българите ще бъде началото на възстановяване самочувствието на нацията ни…

Трети март, датата на подписването на Санстефанското мирно споразумение, е достойна да бъде нашият, Български Национален празник.
Независимо от всичко онова, което ЧУЖДИ държави са имали като цели при подреждането на новата карта на Балканите.
  Защото най-важното, което се случва на Трети март 1878 г. е, че на тази карта СЕ ВЪЗСТАНОВЯВА името БЪЛГАРИЯ. Всички, които неизменно в продължение на пет века са продължавали да се наричат българи и неизменно са пазели етномаркерите на своята идентичност – език, азбука, фолклор, бит…, всички те, вече са имали СВОЯ държава. Българите вече са живеели в България.
Това е голямото събитие.
Независимо от всички чуждодържавни мераци и конаци във ВЪЗСТАНОВЕНАТА България, тя вече Е!

И другият важен факт:
 Българската държава, очертана в Сан Стефано, представя всъщност територията на многовековната БЪЛГАРСКА ЕКЗАРХИЯ от преди падането на България под Османско иго. Българската екзархия е територията, в която тогава, а и далеч преди това, живеят българи - себеопределят се като българи, жадуват и СЕ БОРЯТ за свободата си. И най-вече, това са българи-християни, чието обособяване като ОТДЕЛНА ЕКЗАРХИЯ се корени в по-далечнатани история  - историята на Първа Юстинианна, на „особеното българско битие”, за което пише Анастасий Библиотекар, за това, че българите са носители на първохристиянското верую…
Все исторически факти, процеси и явления, които чакат да бъдат възстановени от родолюбиви историци…

И ще стане ясно, защо толкова ожесточено се противопоставят Великите сили срещу това, България да ВЪЗСТАНОВИ своята територия – територия очертана от ЕЗИК, БИТ, ВЯРА и най-вече от ИСТОРИЧЕСКИТЕ ФАКТИ …
Затова на Берлинския конгрес няколко месеца след Сан Стефано, започва рязането на жива плът от българските територии…

И тогава настъпва времето на сякаш най-родолюбивите български политици. Тяхната цел е била една - присъединяването на българските територии към България . Това са истински личности, част от които също са сред /наложено/ забравените. Това са хората, отстоявали Българската самостоятелност и всъщност БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ИНТЕРЕСИ. И благодарение на техния труд и техните дипломатически умения, България достига своята Независимост.

Макар и не в реалните си граници, макар и никога напълно независима…

И именно от Трети март, от Сан Стефано, започва пътят към тази Независимост…

Затова този ден Е нашият Национален празник.
 Защото представя най-пълнокръвно онези опори на БЪЛГАРСКАТА общност, които поддържат усещането ни за идентитет и самочувствието ни да се съизмерваме с другите.

Големите дати в истинската история на един народ са в паметта на кръвта му.
Трети март е празник, който всеки празнува дълбоко в сърцето си.
Всеки, който обича България.

Галина Чорбаджийска

-------

/линк към титулна страница на "Историята" на Паисий -http://duhovnasvoboda.blogspot.com/2010_06_01_archive.html /